Останките от средновековната крепост Подвис (или както е по-известна – Момчилова крепост) се намират в местността Градището, югозападно от с. Градът и на 2 км северозападно от с. Подвис, Смолянска община. Разположена е на висок скалист връх с надм. вис. 1215 м, с отлична видимост във всички посоки, заемащ стратегическо място по долината на р. Черна. По съседното било на запад минава трасето на един от трансродопските римски пътища, свързвали Горнотракийската низина със северното крайбрежие на Егейско море.

Интересът към Момчиловата крепост като туристически и исторически обект датира още от края на ХІХ в. След Освобождението К. Иречек свързва името Повисдос от извора с развалините над с. Подвис, без лично да е посетил мястото. През 1908 г. тя е посетена от руския консул в Истанбул във връзка с издирванията на руския археологически институт в турската столица. През октомври 1986 г. се провежда първото археологическо проучване на крепостта край с. Подвис с научни ръководители ст.н.с. д-р Маргарита Ваклинова - Национален археологически институт с музей при БАН-София и Никола Дамянов – Окръжен исторически музей-Смолян. Сондажите са заложени извън крепостната стена и имат за цел да се проследи нейното външно очертание. Установява се, че стената е обграждала върха откъм запад, север и изток. Общата й дължина е 160 м, силно начупена и следваща конфигурацията на терена. Най-висока е западната й част, а източната е силно разрушена и проследяването й става само в основи, докато в останалата си дължина е запазена с височина от 0,50 м до 2,10 м, като най-голяма е височината й при входа на крепостта. В северната част на крепостта, при входа, е открита кула – порта с квадратен план и размери 4,80/4 м (външно) и дебелина на стените 0,80 м. Достъпът към нея е откъм запад.

През 2007 г. Община Смолян започва реализацията на проект по програма ФАР- Трансгранично сътрудничество “Момчилова крепост - мит и реалност”, последван през 2012 г. от втори проект по Оперативна програма „Регионално развитие“, наречен „Момчилова крепост – митовете оживяват“. В рамките на проектите е предвидено проучване на голяма част от северната крепостна стена, нейната реставрация, както и цялостна социализация на крепостта с цел превръщането му в атрактивен туристически обект. Археологическите разкопки са проведени от екип с научни ръководители ст.н.с. д-р Маргарита Ваклинова от Национален археологически институт с музей при БАН-София и Николай Бояджиев, археолог в Регионален исторически музей „Стою Шишков“-Смолян. Разкрити са 80 м от северната крепостна стена, източно и западно от входа; също и 250 кв.м от вътрешното пространство. На самия връх е открито тракийско скално светилище.

Там се очертава малка скална площадка с четири отвора в скалата. Културният пласт е тънък, с максимална дебелина 0,30 м в източната част, при крепостната стена. Керамиката е преобладаващо тракийска – части от кантарос от къснобронзовата епоха с украса; парчета от чашка от ранножелязната епоха с врязани линийки; фрагменти с релефни ленти от цялото І хил.пр.Хр.; части от антични съдове до ІІ-ІІІ в. По скалата не се виждат каменни всичания (като например олтари, басейнчета, улеи и т.н.), които да са вследствие човешка дейност.

В редицата скални отвори, гледащи на север, е разчистена нова скална ниша. След откриването и почистването й се очерта отвора й с неправилна форма, допълнително оформен от източната част. Вътре нишата е запълнена с черна пръст, в която се намират керамични фрагменти с не много голяма концентрация, без кости. Най-ранната керамика може да се отнесе към късния енеолит – това е началната дата на функциониране на тракийското скално светилище. То е ползвано активно до ІІІ-ІV в.

През 2008 г. в източната част на светилището са разкрити основите на средновековен параклис, функционирал през ХІІІ-ХІV в. За датировката му спомага намирането в непосредствена близост до северната му стена на медна корубеста монета от първата половина на ХІІІ в. За съжаление параклисът е силно разрушен. Проследява се единствено хоросановата подложка на зидовете върху скалата и на места само един ред камъни от тях. Запазена е южната част от апсидата с дълбочина 1 м. Дебелината на зидовете е била 0,65 м. С точност може да се определи само ширината на параклиса – 4 м. (2,70 м. вътрешно), а имайки предвид характера на терена дължината му е била около 4,50 м. Градежът на стените е от тънки ломени камъни и редове тухли, споени с бял хоросан. Свидетелство за това са многобройните фрагменти строителна керамика (тухли), открити в насипа.

Параклисът е бил измазан и отвън, и отвътре. Външната мазилка е по-груба и едра, вътрешната е примесена с парченца счукана тухла и е доста фина. На някои фрагменти личат и следи от боя. Таванът е бил оформен като свод – някои парчета вътрешна мазилка са с извита повърхност. Подът е бил дървен. В оформен в скалата жлеб се намериха няколко железни гвоздея, които показват, че в скалата е била монтирана греда, върху която са се наковавали дъски или талпи за под. Интересното в случая е включването в рамките на параклиса на дълбоката скална ниша. Тя може би е служила за склад за някакви течности и храни, или дори за скривалище на църковна утвар и хора в случай на опасност.

Установена е датировката на крепостните съоръжения: укреплението е построено през VІ в. като част от системата крепости против варварските нашествия от север. Като такава тя има пряк визуален контакт с крепостите в м. Турлук над Смолян и „Кечикая” над гр. Рудозем. Просъществувала е сравнително кратко време – това е видно от тънкия и неравномерен пласт от това време. Той е дебел едва 0,25-0,30 м. и е засечен само в крайните източни и западни квадрати. Късноантичната крепост била опожарена при някое от славянските нахлувания. Стената е била разрушена до основи. Сега запазената куртина е хомогенна, не личат по-старите основи или някакви поправки. През Средновековието (ХІ-ХІV в.) крепостта е идигната наново. Стената е зидана от средно големи ломени камъни, споени с бял хоросан. Дебелината й е 1,30 м. Граденана е директно върху скалната основа, без допълнително всичане. На две места по трасето стената прави чупки – една лека на югоизток и една с ъгъл 135 градуса на юг, на 5 м северозападно от края на проучения терен. В последните 5 м на югоизток и в един скален участък на 10 м източно от началото на изкопа зида е изцяло разрушен, личи само хоросановата подложка върху скалата.

В заграденото пространство вътре покрай стената липсват следи от каменни постройки. Те са били градени от дърво. На 7-8 метра вдясно от входа е функционирала ковашка работилница с размери, които не могат да бъдат установени.

Средновековната крепост е била превзета и опожарена чрез пристъп при османското нашествие в Родопите. Следи от това са многобройните върхове от стрели, открити пред входа и стената покрай него.

Наличието на фрагменти „сграфито” керамика  показват висок социален статус на част от обитателите й и се отнасят към времето, когато е спомената крепостта Повисд – 40-те години на ХІV в. Тогава тя е използвана най-активно, културния пласт от ХІІІ-ХІV в. е най-дебел. Резултатите от археологическото проучване на Момчилова крепост потвърждават информацията от изворите – тя може да се отъждестви с крепостта Повисд, на която Момчил е бил назначен за управител.

Родопският владетел Момчил юнак е живял през първата половина на ХІV век. Писмените извори, от които черпим сведения за личността му са три: „История” на император Йоан Кантакузин (ХІV в.),  „Византийска история” на Никифор Григора (ХІV в.) и от османския хронист Енвери (ХV в.), който не е живял по времето на Момчил и не е пряк свидетел на събитията около него.

Относно произхода му изворите са категорични, че той е българин родом. Когато разказва за назначаването му за управител на крепостите Света Ирина и Повисд в областта Меропа (в Средните Родопи, по горното течение на река Арда), Йоан Кантакузин споменава, че Момчил и жителите на въпросната област били „едноплеменни”. Не бил от знатен род – Никифор Григора го нарича „син на неизвестни родители” от пограничните области между сърбите и българите. Българка била и жена му. След смъртта на Момчил тя предпочела да се върне в родината си, „защото тя беше от Мизия (т.е. България).

На външен вид бил едър и внушителен мъж, според сведението на Енвери жителите на Комотини били „удивени от неговия величествен вид, никой не смеел да го приближи”. На младини Момчил се занимавал с „плячкаджийство и грабеж” заедно с дружина от свои връстници, т.е. бил разбойник. Щом навършил тридесет години, той постъпва в армията на Андроник ІІІ Палеолог (1328-1341) и бил зачислен в списъка на стратиотите. От ХІІ в. нататък стратиотите се наричали „прониари” – те били лица, които получавали определени участъци земи за доживотно ползване срещу изпълняване на военна служба. В това си качество обаче Момчил продължил с опустошенията си в пограничната област между България и Византия. По този начин той настройва срещу себе си областните управители на двете държави и е принуден да избяга при сръбския крал Стефан Душан (1331-1355), за да не бъде „наказан за злодеянията си”. На сръбска служба Момчил прекарва продължително време. През пролетта на 1343 г. той се отметнал от сръбския крал и през есента на същата година се присъединил към лагера на самообявилия се византийски император Йоан Кантакузин.

След смъртта на император Андроник ІІІ Палеолог на 15 юни 1341 г. във Византия избухва тежка гражданска война. Враждуващите лагери са на регентите на малолетния наследник Йоан V Палеолог – от една страна това са майка му Ана Савойска и великия дук Алексий Апокавк, а от другата е обявилия се за император в Димотика Йоан Кантакузин.

Когато Йоан Кантакузин и съюзникът му, смирненският емир Умур, обсаждали крепостта Перитеорион на егейското крайбрежие, при тях дошли жители от Света Ирина (нелокализирана) и Повисд (Момчилова крепост над сегашното село Подвис) в областта Меропа. Те минали на негова страна и поискали от императора да им назначи управител. За такъв Кантакузин определя Момчил, защото им бил сънародник и „не му липсва храброст и смелост сраженията”. От местното население в областта под негово управление той успял да събере повече от 300 конници и 5000 пехотинци. С тази войска Момчил се включва в гражданската война и започва да завладява крепостите под властта на константинополското правителство.

През пролетта на 1344 г. Момчил активно участва в превземането на Комотини и Грацианопол заедно с войските на император Йоан Какнтакузин и смирненския емир Умур. В един момент той се почувствал достатъчно силен, разполагал с достатъчно войска и решил да провежда самостоятелна политика. При него е изпратено тайно пратеничество от императрица Ана Савойска, което освен щедри подаръци му обещава титлата деспот ако се отметне от съюза си с Йоан Кантакузин. През юни 1344 г. Момчил атакува град Абдера, където били закотвени корабите на селджукските турци и опожарява три от тях. Разгневени, турците изоставят подготвения поход към Хераклея и заедно с част от армията на Кантакузин опустошават владенията на Момчил. Той обаче бил подготвен за това и скрил хората си в крепостите и след това се отправил към

Перитеорион за да пресрещне връщащия се от грабеж отряд. При развалините на стария град Мосинопол дори без малко щял да убие самия император, който едва се спасил. След тази акция в знак на благодарност императрицата Ана Савойска го удостоява с титлата деспот, който е една от най-висшите в ранговата таблица на Византия и останалите държави в Югоизточна Европа.

От своя страна император Йоан Кантакузин, чувствайки затруднения поради войната решава да прекрати враждата с Момчил и му предлага мир. Освен това го удостоява с титлата севастократор, която се дава на близки роднини на самия император. По този начин Момчил се оказва с две твърде високи титли, дадени му и от двамата враждуващи византийски императори!

По такъв начин започва управлението на Момчил като фактически независим родопски владетел. Според Кантакузин той „вече имаше голяма войска и си бе създал собствено царство”. През втората половина на 1344 г. той започва война и срещу двете групировки с цел териториално разширение на своето владение. За своя резиденция Момчил определя Ксанти.

През месец май 1345 г. смирненският емир Умур успява да отстрани заплахата над собствения му емират и отново се появява в Тракия с армия от 20 хиляди конници. От Димотика войските му, заедно с тези на Йоан Кантакузин потеглят срещу родопския властелин. Момчил събрал войската си от 5000 души и се оттеглил към Перитеорион, който бил под негово владение, с цел да се укрепи там и да удържи на натиска. Но жителите му отказали да отворят портите за неговата армия, допускат вътре само неговия братовчед Райко с петдесет войници. На 7 юни 1345 г. се разразила битка пред стените на града. Силите били неравни и въпреки ожесточената съпротива и храброст в боя Момчил бил убит, а останалите живи войници били пленени.

Със своята храброст и героична смърт Момчил се прославя по цялата българска етническа територия и става герой в много песни от българския и сръбския епос.. В народното съзнание той става олицетворение на владетеля, който българите искат да имат – силен, смел и готов да се бие със завоевателите. Юнашките песни, в които се възпяват подвизите на феодални владетели от ХІV в., каквито са и песните за Момчил войвода, и за Крали Марко, възникват непосредствено след падането на България под османско иго. Те се пеят в продължение на много векове от българския народ като негово упование и надежда за избавление от чуждото подтисничество.

Цикълът песни за Момчил принадлежи към най-ранния пласт на българския героичен епос. Те се появяват най-рано в Родопско-Беломорската област, където той главно е действал и управлявал, и от там се разпространяват във всички южнославянски земи – Странджа, Софийско, Пиротско, Струга, Дебърско и достигат чак до Херцеговина.

Изследователите на епическите песни, посветени на Момчил, отбелязват един факт, а именно, че в тях не е съхранено почти нищо от неговите дела, освен битката и гибелта му пред стените на крепостта Перитор. Тази именно битка българите, а по-късно и другите балкански народи възприемат като пръв отпор на турската инвазия на Балканите. Момчил загива в тази неравна битка, която е възприемана като битка за вярата и това е направило силно впечатление на всички южнославянски народи, паднали под османска власт.

Николай Бояджиев – РИМ – Смолян

---